Здравейте, хора! Не съм писала скоро, защото не веднъж съм казвала, че документирането на мислите ми не ми е силната страна... И все пак, в последно време доста неща ме накараха да се замисля, така че ще се опитам да създам една що годе сносна статия от задълбочените ми размисли. :D
Като начало ми въздейства един дълъг и доста обширен разговор с един приятел. Въпросния индивид едва ли има и бегла представа колко точно ме е накарал да се замисля за нещата, няма си и на идея, че смятам разговора ни за един от най-смислените и истински разговори в живота ми, но това едва ли има особено значение. Фактът е, че наистина останах с доста материал за мислене, като се има предвид, че покрихме значително много теми, като стигнахме дори и до това дали Вселената е безкрайна. :D
Въпросният разговор започна с това, че му коментирах живота (имам този навик :D ), защото ми се струваше като кон с капаци или просто като обикновен nerd, чиято единствена дейност е да разучава какво може компютърът му. Искам да взема под внимание факта, че аз самата съм информатик и като цяло човек на точните науки, така че, щом аз съм си го мислила, значи е имало причина. :D Но за пореден път се обедих, че един човек не трябва да се съди по бегли впечатления. (Не, не първи впечатления, защото това е четвъртата година от запознаването ми с този човек... А дали наистина го познавах?) Човешкият мозък и мислите на всеки от нас са много повече от това което показваме на хората около нес, дори и на най-близките. И не защото съзнанието ни е правителствена тайна, а по-скоро, защото никой няма да излезе с Иван и Мария на кафе, за да си говорят за разбиранията им за света около нас. :D Просто не е прието. Освен, ако не бъде поискано в определения момент. Естествено, не говоря за глобални въпроси всеки път, когато изляза с приятели, но се обедих, че трябва да разбера как мисли човек преди да му слагам определения. И не какво, а как. Лесно е да разбереш какво, все пак хората обичаме да натякваме своето мнение и своите разбирания, там където не са нужни на никого. Още нещо което се опитвам да премахна от моят не до толкова специален човешки нрав, редом с прибързаните изводи. Връщайки се на темата (или поне една от темите), мога само да кажа, че няма никакво значение какво си мисли човек, в какво вярва, какво приема и какво не, все пак няма абсолютно добро или абсолютно лошо, всичко е относително. Друг е въпроса защо го вярва, защо го смята за правилно. Само тогава наистина можеш да преценяш хората, защото зад техните думи се крият също толкова дълбоки мисли като моите или ако не, то поне ще им дадеш шанса да осъзнаят, че живеят напълно безпричинно и, може би, диктувано.
Не ме разбирайте погрешно, начинът ми на мислене няма особено много засичения с начина на мислине на човека, с когото говорих. И въпреки това ми харесва как мисли. Успях да разбера, че това което той преви е много по-дълбоко отколкото съм очаквала. Просто беше "подготвен", можеше да ме накара да нямам какво да кажа, можех да споря с него. Колкото и нескромно да прозвучи, вярвам, че мога да споря, ако искам и когато искам ми е по-трудно да намеря човек, с когото си заслужава да се спори, отколкото наистина да споря. По дяволите, изобщо не съм съгласна с него, изобщо не съм съгласна с крайността на изказванията му и изобщо не смятам, че беше прав за една солидна чест от това което каза, но не това ми хареса. Може би, не ми хареса как мисли, а по-скоро, че мисли. И всъщност го разбрах, разбрах защо мисли така, не е моят начин на мислене, но това не го прави по-лош (или по-добър).
И след жалките ми опити да обясня защо хората са много повече от това което показват и че не трябва да ги подценяваме, искам да премина към въпросните крайности. Смятам, че не съм човек с особено крайни мнения. Нито вярвам в Бог, нито не вярвам, нито вярвам в свръхестественото (извън религията), нито не вярвам, нито смятам, че трябва да си пропиляваш живота, нито, че трябва да го взимаш прекалено на сериозно (Цитат от някой мъдър човек :D : Не взимай живота твърде на сериозно, никога няма да се измъкнеш от него жив). Въпросният индивид от по-горе обаче отрича каквато и да е възможност за съществуването на Бог, свръхестествено или каквото и да е извън науката. Да, не съм забравила, че казах, че съм човек на точните науки, но просто си позволявам да не вярвам в точността им. :D Накратко, (защото, ако обяснявам всичко както е било, едва ли ще ми стигне и цялата нощ) неговите аргументи бяха, че научно погледнато няма къде и как да съществуват такива "неща". Да, но това, че науката със сегашните си познания го отрича, това не значи непременно, че е невъзможно. Все пак някога сме си мислили, че Земята е плоска... Няма наистина "паранормално", то е нещо абсолютно нормално, което просто още не разбираме, може би. Е, не го убедих в правотата си и вероятно няма да променя ничие вече изградено мнение, но все пак исках да кажа моето.
Друг факт, който не знаете за мен е, че съм невероятен маниaк на тема влогове. Мога непрекъснато да гледам такива, стига хората, които са ги правили да са знаели какво правят, а не просто да са хванали камера и да са започнали да бръщолевят глупости. :D И естествено, аз непрекъсното търся нови и нови хора, които знаят какво правят. И днес намерих още един такъв, прекрасно. НО нещо във влоговете му ме жегна. Неговата крайност... Освен промяната на мнението ми и осъзнаването, че не трябва да съдя така хората, след "великият" разговор с моя приятел в мен се събуди и известен интерес да "изследвам" хората или поне тяхното мислине. Та, въпросния влогър доста ме озадачи с убежденията си. Не съм сигурна дали заради твърдостта и крайността им или просто, защото не съм срещала преди хора на или около моята възраст, които да имат такива убиждения. Този човек е абсолютна противоположност на гореспоменатата личност или поне на тема съществува ли Бог. От това което съм разбрала от влоговете му, той вярва в написаното в Библията... напълно. Реално погледнато, това не е нещо толкова странно, вярващ Християнин, дори и на моята възраст все още не са изчезващ вид. :D Това, което отново ме подтикна към размисли и ме учуди е по-скоро какво влиание има религията в живота му, как свежда всичко до нея (до колкото мога да си правя изводи от 10-15 клипа). Лошо няма, идеите, посланията на Християнството са добри, но... Мен ми изглеждаше, все едно робува на Библията.
Но защо? Как? В главата ми се заформят много въпроси, които с удоволствие бих задала, жалко че не го познавам. Като начало "Как?". Как този човек е започнал да вярва (смятам, че не се раждаш вярващ или не)? Аз съм почитателка на стария (и новия) рок и метъл, но не съм била винаги такава, слушала съм много и различни неща (и сега слушам почти всички стилове музика, но едва една малка извадка от тези "много и различни"). Още преди години обаче, когато дори си нямах и на идея кои са Pink Floyd, например, из приятелите ми имаше техни върли фенове, НО всички те си приличаха по това, че някой техен родител/роднина също слуша такава музика. Моят вкус все още се изгражда и допълва, има много от известните групи, на които съм слушала само накакви си мижави 1-2 песни и дори не мога да определя дали ми харесва групата. Не знам до колко музикалните предпочитания и религиозните разбирания могат да се определят като приличащи си, но аз си обяснявам една такава вяра на тази възраст именно с нечие влиание в детството (не казвам, че е лошо влиание, казвам само, че е влиание). Иначе, вярата нямаше да е толкова изградена, а щеше още да се дооформя (както моят вкус за музика) и една такава сигурност, крайност и тежест щеше да има чек след години.
Добре, да кажем, че мога да си отговоря как е започнал да вярва, въпреки че може и да греша, но моето любопитство да разбера как мислят хората ме кара да се чудя и защо... Защо вярва точно в Християнството? Защото се е родил такъв ли (така де, при такива родители)? И защо вярва на Библията дума по дума? Какво си мисли, какво? Моят мозък не може да го възприеме. Защо е необходима една такава крайност? За другата крайност вече разбрах, но за тази ми е още мъгла... Имам предвид, и аз съм Християнка... или поне на хартия, но аз си имам един вид моя религия и не робувам на никоя. Защо трябва да се приема по дефолт, че Библията е напълно вярна, правилна, истинска? Защото е Библия? Е и? С какво е по-различна от всяко друго учение, от всяка друга книга, ако 'щеш? Хората дори не знаем със сигурност от къде е дошла, но я приемаме за сигурен източник, само защото е Библия. С какво е по-различно "свръхестественото" в Библията от вярването в каквото и да е било "свръхестествено"? Все пак е по-малко вероятно да те изгледат, все едно ти хлопа дъската, ако кажеш, че вярваш в Християнството и Библията, отколкото в малки зелени човечета, нали? :D И все пак, принципът е един и същ за мен. 
Да, вероятно отново няма да променя ничие мнение, и все пак имам право да кажа своето, нали? Аз нито вярвам, нито не вярвам и не говоря само за религията, а за всичко с печат "неприето от науката". Даже избягвам да се замислям дали вярвам, което естествено може и да е защото не искам да си призная, че вярвам или пък ми се иска да вярвам и се опитвам да скрия пред себе си това, че не вярвам, но това е без значение. Ако ми е интересно да чета за духове (даже цял раздел си имам с истории :D) - ще чета, ако почувствам, че имам за какво да се помоля на Господ - ще се помоля! Но това, че съм събрала статии и репортажи, не значи, че непременно вярвам в тях, това че съм се помолила на Бог не означава, че за мен Бог е това, което пише в Библията. Вярвам, че има нещо, някаква сила, която ни помага, ако го поискаме, независимо дали тя ни е създала или не. Библейските разбирания не са моите, та аз дори не обичам да ходя на църква и го правя възможно най-рядко. Нека да е грешно, не ми действа добре това място, а тази сила ще ме чуе независимо къде съм... И не ме интересува дали ще я наричам Бог, Аллах или каквото там. И не, не съм сигурна и в нейното съществуване, но това, в което съм сигурна е, че някой ден пак ще й се помоля за помощ и ако не наистина такава сила, то самото действие ще ми помогне да повлияя на себе си и да се реша/стегна/успокоя или за каквото там я моля. Но защо, хора, защо стигате до крайности? И не става въпрос само за религията/вярата, а за всичко.

И все пак всеки има право да вярва в каквото иска, стига да не очаква от останалите да са сагласни с него.

Follow my blog with Bloglovin

Здравейте хора... Ако случайно четете това, значи имам втора сравнително успешна блог-статия. Иеййй! :D 
Да, вероятно се сетихте, че наближаващият край на годината ме е вдъхновил мааалко. Но не само изминалите месеци ми се въртят в главата или поне не тези от януари 2013... 8 юли 2011, това говори ли ви нещо? Вероятно не. Е, това е денят, в който I hate you because I love you беше направена. :D
Иронията е, че отново в съзнанието ми изплува нечий образ, когато чуя това изречение, но не този, на който "е посветена" страницата... Все още има нощи, в които си редя рими за живота ми, за живота на много други хора. Какво стана през тези почти 3 години?! Какво се случи с мен, как се промени живота ми, кои бяха хората зад бележките ми?? Не, те не са само тези, които са ми преобръщали сърцето. Те са целият ми живот през тези години... Не съм ги забравила, знам точно коя бележка за кой се отнася, какво точно се е било случило! Може да е била една дума, но тя е била точната дума, която трябва да се запечата! Тези 300 бележки разказват история, МОЯТА ИСТОРИЯ!.. Не съм човек, който обича да говори за себе си, за своите проблеми и радости, но нима и вашето съзнание не се опитва да открие дълбоко и грижливо скрити спомени, кагато прочетете името на страницата???
Всъщност хората, които знаят, че тази страница е моя са изключително малко и дори понякога съжалявам, че и те са разбрали (с течение на обстоятелствата, а не нарочно)... Но това което не знаят те (може би, вече "не знаеха", ако четат това), е в колко много бележки са били главните герои, а не са го разбирали, ако са ги прочели.. Все пак никой не осъзнава, колко важен е за хората около себе си, колко обичан, колко ценен.. Никой не се замисля, колко много неща може да промени една дума, колко голямо значение може да има тя... И не, нямам предвид само въпросните лица зад името през годините! Имам предвид всички онези хора, които са минали (някои и останали) през живота ми.......
Три години, може би, не е чак толкова много време, но дали? Това са точно тези три години, през които съм се променяла най-много. Променила съм се, но съм останала, нали? И за миг не съм си помисляла да се откажа от страницата си, нито пък да изтрия идеята й, да спра да пиша бележки, да я напълня с банални снимки и gif-ове, не! За мен тази страница е нещо повече от място за събиране на харесвания! Какво ли ще стане след още толкова време?? Каква ще съм тогава? Остава ми само да се надявам пак да седя на същото място с лаптоп-а на колене и пак да ви издавам по някоя и друга тайна на страницата... :D :) Е, поне вече знаете, че бележките ми не са празни рими сътворени в скучен час...
И все пак не трябва да омаловажавам до толкова предстоящите празници, така че... От три години (включително и тази) насам слушам една песен, когато наближат Коледа и Нова Година. Всеки път я слушам за различни хора, но най-вече за себе си! Така че, май е един доста добър край на моите "откровения":
 

Здравейте хора.. За пореден път правя опит да пиша нещо от типа на "блог-статия", в което определено не ме бива, и до сега съм триeла всеки жалък опит (каквато вероятно ще е съдбата и на този)... Но какво пък, вдъхнових се. :D
Замислих се, че е имало и все още има много тенденции и стилове, които (уж) не се харесват от повечето хора, но въпреки това се намират големи маси, които се опитват да ги имитират. В настроение съм да говоря за тях, за това ще започна по реда на създаването им и ще кажа какво мисля.

1. Емо стил
Безспорно това е най-подходящото начало на "класацията".  Това.... нещо беше много нашумяло преди време. Не, че представителите на този стил са изчезнали, но, за щастие, са сериозно намалели.
Как точно е възникнал стилът, не знам, но самата идея и така бързото разпространение ме довежда до мисълта, че хората обичат да страдат или по-точно да демонстрират "болката си" и ДА ПОЛУЧАТ СЪЧУВСТВИЕ... What??
Стилът всъщност се състои в това, да имаш някаква странна бухнала коса и облекло с много аксесоари (което дори не знам как точно да опиша). Трябва да добавя и силен ЧЕРЕН грим... това е за момичетата, естествено. Да, до тук не звучи чак толкова зле и, може би, дори би било красиво..
Нашите "създания" обаче са решили да добавят към това непрекъсната (фалшива) депресия и рязане на вените, за да изглеждат по-съсипани. Това било като наркотик... Може би, фактът, че при рязането се отделя ендорфин (което много се съмнявам някое "емо" да знае), като защитна реакция на тялото, до някъде, придава някакъв смисъл на думите... Но, моля ви се, ендорфин се отделя и при яденето на шоколад, което е далеч по-малко болезнено. И аз ще се депресирам с 200 рани по ръцете. :D
Това, което ми е най-забавно обаче е как самонараняването при "емотата" отдавна е загубило смисъла на опит за самоубийство, отдавна е забравена и идеята, че то е наркотик... Това вече е просто емблема на стила. Извинете ме, но единствената болка, която бих приела да си пречиня съзнателно е тази от използването на епилатор!